Чудеса по Еньовден

Лято, чудно слънце, още по-сладка сянка, птички, тревички и така нататък. Животът в Запада, тоест на запад от Сърцевата планина, извисяваща се в центъра на света на Фанагория, бълбукаше весело, както винаги. Освен по обед, когато бълбукаше лениво. Но бълбукането беше важното. Бълбукаше водата надолу по напоителните канали, спускащи се по полегатите склонове на Сърцевата планина, продължаваше да бълбука по каналите, кръстосващи цялата плодородна равнина и бълбукаше докато попиваше до самите корени на здравите, щастливи растения. И рояците деца покрай каналите бълбукаха: топнали глави във водата; с глинени бърдучета, пълни с вода; или с тръстикови свирки с много дупки. Кокошките, каруците, котлите, комините, казаните – всичко бълбукаше весело в Запада, и хората бяха както винаги оптимистични, лекомислени и преуспяващи.

Из въздуха летяха семенца. Едно попадна в чорлавата козина на една едноока котка и тя го отнесе в градското бунище. Други две кацнаха на перчема на щрауса на господин Ахкъл, който кротко си пасеше пред щраусарника. Макар че предпочиташе сочната кокоша трева, и госпожа щрауската изкълва две от семенцата, паднали на земята. Друго едно семенце по вятъра, по вятъра, и кацна на каменния бент до водопречиствателната станция, която беше близо до бунището, а след още един повей вече плаваше към водните турбини. Него именно усетиха онези, които работеха на станцията, унгърите. Те надушиха свежестта в него, то блесна в полуслепите им очи, изромоли в чувствителните им уши и ги накара да се разтресат от погнуса.

Останалите семенца отлетяха извън пределите на града и като не попаднаха на други живи същества, освен растения, се засяха сред тях и щяха да пораснат в най-обикновени тинтяви. Тинтявата активира вълшебните си свойства само ако семенце се погълне на Еньовден от живи същества, които имат някаква болест. И тя не може да убие Злото, ами може само да изправя изкривеното, да споява пукнатото и да разбулва скритото.

Чорлавата черна котка обитаваше бунището. Там бродеха какви ли не “оръфляци”, както тя си мислеше за тях, които конкурираха улова й, но въпреки тях, тя живееше царски. Пък и те я забавляваха. Всичките като я видеха, побягваха през боклуците, един през друг, защото вярваха, че когото погледне в очите черната едноока котка, той ще умре. Техните очи бяха постоянно нащрек, защото такава им беше работата – да виждат ценностите в боклука, а пък котката обичаше да се завира сред други черни неща като стари автомобилни гуми, раздрани зимни палта и прочие и да си лежи хрисимо там, вперила сериозен поглед в приближаващите я търсачи. И когато те я съзираха сред палтата – ха! – ококорваше им се тя с бялото на окото си и дрезгаво измяукваше. И те търтеха да бягат и да се обясняват, че тя не ги била погледнала, ами си била дремела най-спокойно. Но един на друг не си вярваха, защото тя бе поглеждала всичките до един, и то много косо, и те нямаше никога да забравят простия факт, че тая котка никога не спеше. Че как ще спи? Другите котки през половината време гледат с двете си очи, а през останалото спят с двете, а пък тя по цял ден и цяла нощ си спеше с едното и гледаше с другото.

Тъкмо завърнала се от разходката около бунището, еднооката котка сега се просна на едната си страна върху едно черно палто, изпъна успоредно четирите си лапи и се прозя. Слънцето галеше топло и ласкаво, а миризмата, която се издигаше над купищата отпадъци беше упойваща като мръсни чорапи. Скоро котката се отдаде на ленивост и без да се замисля заблиза козината първо на корема си, а после и на гърба. Редом с прахоляка и бълхите чудното семенце попадна в стомаха й. Тя се почувства прекрасно. Обърнала глава към слънцето, сляпото й око поемаше от топлината му, а виждащото гледаше неотклонно напред. Не се чуваха “оръфлякови” стъпки наоколо. Осите монотонно жужаха, вятърът подухваше нежно, врабчета жикжирикаха и ж-ж-ж-ж-ж – замърка дрезгавата котка...

А в тоя момент господин Ахкъл пушеше на балкона и се любуваше на дългошиестите си синеухи щрауси. Той и жена му, към четиридесетгодишни хора, едни от най-възрастните в Запада, живееха в малка китна къщичка на тиха, закътана уличка. Бяха се изнесли от голямата кооперация в центъра на града, където бяха живели, докато децата им още бяха покрай тях. Семейство Ахкъл бяха едни от малцината, доживели четирите им деца да отлетят от семейното гнездо, докато родителите им са още живи. На Запад раждаемостта беше голяма, както и ранната смъртност - точно обратното на положението в Севера, където болшинството бяха белобради и посивели добряци. Разбира се, това беше мнението само на западняците, защото към всички други старците от Севера бяха зли и подозрителни.

Двата домашни щрауса на Ахкълови важно ходеха из двора и се оглеждаха за по-свежа трева и за по-едри зърна царевица по земята. Господин Ахкъл ги дебнеше. Веднъж жена му му беше казала, че ги видяла легнали един до друг и усукали шиите си, а главите им гледали в една посока – към нея, и дори леко й кимнали. Господин Ахкъл беше избухнал: “А не ти ли и намигнаха, мадам?”, а госпожа Ахкъл му се беше обидила. След неколкодневно обмисляне, господин Ахкъл беше решил, че това са пълни глупости и се беше помирил с жена си като й беше подарил картина на бебета щраусчета от известния Фон Щро и книга с рецепти за вегетариански основни ястия от щрауси, която му се беше сторила извънредно хитра. Оттогава все пушеше и пиеше вечерното си питие на балкона, като погледът му се впиваше в тях като ловен сетер в яребица, в мига щом някой от двата щрауса се олюлееше и понечеше да полегне.

Щрауската глътна едно царевично зърно след семенцата и се почувства прекрасно съвсем изведнъж. В този момент тя разбра, че ще си има малки щраусчета, най-сетне. Постоя за миг ощастливена и после буйно се втурна да кръжи около нейния обичен съпруг. Той не разбираше нищо. Само я гледаше облещен и въсеше рехави вежди. Щрауската почна и да издава особено радостни възгласи, за да го убеди, че чудото се бе случило, да, беше! В следствие на тия възгласи, щраусът пристъпи няколко ситни крачки назад и си пъхна малката глава в щраусарника, а пък господин Ахкъл угаси цигарата си, надвеси се през парапета, взря се с дигнати като на самия щраус вежди и успя да викне само: “Жена-а! Ела бързо! Айде, ма! Ще изпуснеш най-интересното!” Преди да е дотърчала до балкона госпожа Ахкъл, щрауската вече се промъкваше изотзад между краката на изпокрилия се щраус и му каканижеше сладки думи. Той беше заровил глава под розовата чергичка, която стопанката им беше застлала в колибката, но дочул тия каканижения и усетил напор между краката си, той измъкна перчема си рязко, чергичката остана отметната, той се огледа, хапна нещо от под чергичката, глътна го, позамисли се и издигна глава до нормалните й висини тъкмо на време, за да му се възхити задъханата госпожа Ахкъл от балкона. Щрауската беше преминала между краката му и се беше озовала в колибката, легнала там и каканижеше прикоткаващо отвътре. Стопаните наблюдаваха с изгарящ интерес случващото се. Може би най-накрая щяха да се чифтосат техните любимци? О, дали, боже?

А щраусът мислеше. Нещо като киселини тръгна от търбуха му, заиздига се нагоре и като стигна главата му, се обърна на нервен импулс и цък! – той разбра. Вече можеше да има собствени деца. Не само осиновените две на балкона. Пък и те не му даваха да се грижи за тях прекалено много, мислиха си, че са големи и различни. Май и бяха. Той ги погледна обичливо, усмихна им се като разтвори дружелюбно човка и пърхна с опашка, а накрая мъдро им кимна, което накара госпожа Ахкъл да избухне във възторжени викове и да си получи хокането от мъжа й, че ще секне работата. Чак тогава щраусът се предаде на любовните зовове на жена си и прилази в колибата. С буйното си въображение госпожа Ахкъл го виждаше как палаво гледа щрауската си и засуква мустак.

Сред унгърите също цареше оживление. След известно колебание те бяха излъчили един, който да се гмурне и да извади семенцето преди то да стигне до турбините и да премине в чистата питейна вода на хората. Не толкова от грижа за хората, колкото заради неописуемо силното привличане, те не можеха да оставят семенцето да им се изплъзне. Гмурналият се унгър беше успял да се спаси на косъм от огромните въртящи се перки, захапал семето. То го ослепяваше. Той виждаше само белота и блясък навсякъде. Като беше изпълзял на каменния зид до канала, така се беше задъхал, че насмалко да го глътне. Изплю го в черната си космата лапа и го поднесе към другите. Те се сгърчиха и запищяха с десетки гласове. Несъмнено беше зло, но така неумолимо ги привличаше...

Унгърите бяха точно това, което хората мразеха и не искаха да виждат. Сред тези на смяна имаше унгъри на завистта на хубавото тяло и на парите, унгъри на пренебрегнати любими, унгъри на болен от жълтеница и от гръдна жаба, унгъри на детски страх от родителите и на страх от уроки, имаше и един унгър, който се беше пръкнал от ужаса на едно дете от падащи дюли, след като една му беше нанесла сътресение на мозъка. Още безброй рояци черни, мръсни представители на това прокълнато племе щъкаха под земята, в канализацията. Те лочеха чернилката, която се изливаше всеки път, когато някой човек проявяваше онова, което ненавижда в себе си.

Но какво стана? Изведнъж всичките унгъри, насъбрали се около семенцето от тинтява, се втурнаха към него да го сграбчат. Този, който го държеше, инстинктивно го стисна в шепата си и докато се опомни, го беше скрил на сигурно в устата си. Той бе усещал привличащата му сила най-много, понеже беше най-близо до него. И сега? Те се разквичаха неодобрително и почнаха да го дерат с ноктите си и да го хапят. Той не само че им беше отнел семето, но и не беше повече един от тях, защото те усещаха свежестта в него, светлината, която се пробуждаше. И унгърът се откопчи от ноктите им със сетни сили, скочи в мръсната вода и заплува срещу течението, нагоре към канализацията. Те не го последваха. Беше ги страх от ръководителя им, който всеки момент трябваше да мине на проверка, затова квичейки се върнаха по местата си.

Часовете до полунощ минаваха особено и за черната котка, и за семейството щрауси, и за прокълнатия унгър. Те не смееха да почнат да правят нищо важно, защото нещо важно се случваше в самите тях. Спомняха си за всичките моменти, в които бяха страдали от болестта си. Котката си спомняше се как не успяваше да улови риба, понеже все замахваше на грешното място в реката; как не беше сънувала от години и как понякога страшно я болеше дълбоко отвътре на затвореното око. Щраусите си спомняха за ужаса, че техните пиленца от балкона никога няма да се покрият целите с перушина, ами ще си останат само с по главичките; спомняха си и кошмарите, че ще си умрат без никога да се подаде малка умна главичка изпод крилата им; че никога няма да учат пиленцата си как да тичат по-бързо от вятъра. А унгърът, свит в една тясна водопроводна тръба, глухо скимтеше и току се озъбваше при мисълта, че жената със страха от уроки ще се успокои и ще го забрави, няма да се тресе скоро от ужас и няма да реди евтини заклинания срещу “зли очи”; че той ще умре от глад, ще умре...

В полунощ и четирите същества спяха. И четирите сънуваха огледала, кой каквото разбираше под “огледало”. На сутринта и четирите се събудиха късно. Беше минала най-късата нощ в годината и слънцето беше изгряло рано-рано. Котката първа осъзна, че е спала и е сънувала. После щраусите си спомниха, че за пръв път не бяха сънували кошмари, ами някакви красиви огледала. И най-накрая унгърът се усети, че е вече светло, но не от слънцето, а от него самия – светеше. И, о, Канали! Беше бял-беленичък!

От този ден котката вече спеше и будуваше като другите котки, а сляпото й око прогледна. “Оръфляците” се радваха, че старата едноока котка е умряла някъде из боклуците, а тая, новата, е далеч по-приемлива. Само че сега плъзна ужасът на ужасите – че който открие умрялата котка някъде, тя със сигурност ще е с облещено гледащо око, и който я зърне, ще остане на място.

Щраусите, за безумна радост и гордост на госпожа Ахкъл, съвсем скоро се нароиха. Три хубавички яйца се мъдреха между новичката бонбонено-синя мъхеста покривчица в колибката и мекото, топло тяло на щрауската. Все още не бяха забелязани от господин Ахкъл да си оплитат шиите. Но той чакаше, имаше време.

А трансформацията на унгъра беше най-голямото чудо. Той се беше превърнал в един от малцината фогивъни. Фогивъните бяха унгъри, чийто човек-родител беше успял някак си да осветли и да преодолее страха си, да приеме слабостта или уродливостта си или да направи най-трудното - да си прости. Тогава неговият съответен унгър на мига побеляваше и почваше да излъчва слаба светлина и придобиваше най-голямата възможна сила сред унгърите. Той ставаше техен ръководител. Унгърите не харесваха фогивъните, но им се подчиняваха. Никога в историята не е имало фогивън победен от унгър, въпреки честите предизвиквания от страна на унгърите. Фогивъните не обичаха да се бият, но по изключение го правеха, защото боевете освобождаваха агресията на унгърите и те ставаха по-послушни. Унгърите винаги едновременно бяха ненавиждали белите фогивъни и копнеели да станат като тях. Това обаче никога не бе зависело от тях, а от хората.

Благодарение на единиците фогивъни унгърите продължаваха да са впрегнати в пречистването на вода поне през половината си време. Ако нямаше фогивъни, хората щяха да пият тиня, но щяха да изчезнат от лицето на земята още преди да се отровят, защото унгърите щяха да изпълзят от водопровода, да се вселят в хората и да се издерат и изпохапят един друг до смърт.

На следния ден лилавата тинтява си беше просто тинтява, семенцата й попаднали в пръстта пускаха коренчета и макар от тях да щяха да пораснат най-обикновени растения, те в уречения ден след една слънчева година щяха да отронят семенца, които по вятъра, по вятъра, кой знае къде ли щяха да отидат...